Това са бележки от разговор, който направих с приятеля си Борис Ценов — фотограф, чиято работа живее в православни храмове и манастири. Говорихме за това как фотоапаратът стана продължение на ръката му, и как вярата, благословението и църковният живот оформят кадрите, които прави.
Да уловя видимото така, че гледайки го, зрителят да усеща невидимото.
Как за първи път се запали по фотографията и как в крайна сметка стигна до снимането на православни църковни събития?
Винаги ми е харесвало да улавям различни моменти, най-вече за спомен, но и за запечатване на видимата част от емоцията. Така след време, при виждане на кадъра, нещо отдавна заровено в паметта изведнъж изскача, връща те някъде и те залива с усещане, което мислиш, че си забравил.
От дете докъм 35-годишна възраст просто щраках — първо с масов евтин филмов фотоапарат, после с цифровия му наследник, т.нар. сапунерка. Обаче все нещо не ми харесваше; не можех да направя добро изображение. Затова се записах на курс по фотография. И продължавам с години да уча. Не съм сигурен колко по-добри са станали снимките ми, но със сигурност фотоапаратът вече е естественото продължение на ръката ми. Някак ми е скучно без него.
Какво те привлече именно към фотографирането на религиозни церемонии?
Не са само церемониите. Въцъркових се преди години, малко преди да си купя първия DSLR. И понеже отначало всичко ми беше интересно, снимах наред — в т.ч. и в църквата, стига свещеникът да е благословил. С времето забелязах, че кадрите, които се получават най-добре, са именно тези на православна тематика. Така апетитът се усили, увеличи се и старанието.
Тук преди години много ми помогна мой приятел архимандрит (свещеномонах, награден за добра служба), който по това време ръководеше голям православен манастир. Довери ми се и благослови да снимам където и каквото реша в манастира. Тази практика, опитът, който натрупах, са безценни. Дотолкова, че обикновено след литургия вече ми казва: „Службата свърши преди 10 минути, а още никакви снимки не си ми пратил!“
Какво търсиш, когато влезеш в църква с фотоапарата си?
Да уловя видимото така, че гледайки го, зрителят да усеща невидимото. Но за да се случи това, както казва в едно интервю проф. Цочо Бояджиев, то, нещото в своята същина, трябва да ти се открие. На православен език — Господ да благослови. Иначе — напразно ще бдят стражите…
Обикновено се получава чрез улавяне на емоцията, което само по себе си е доста трудна задача. А и тук емоцията е различна от обичайните, които виждаме в света.
Подхождаш ли по различен начин към религиозно събитие в сравнение с други видове документална фотография?
Православието е живот, начин на живот — не нещо абстрактно и отвлечено, мислене за нещо някъде си. Христос казва: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ В този смисъл това не е документална или репортажна фотография в буквалния смисъл — регистриране на някакво място и/или събитие. Това е потапяне в самия живот.
Затова вярващият фотограф подхожда с благоговение, страх Божи, вяра и любов — както към причастието и към всичко, което прави в име Христово. Държа да подчертая, че страхът Божи в православието е страх да не разочароваш или огорчиш Този, Който те обича най-много. Та фотографът върши делото си първо за слава Божия, с благодарност към Бога за всичко, което ни е дал и ни дава. След това, както ни е обещано от самия Господ, всичко останало ни се придава.
Технологично това помага по време на богослужения да си „невидим“ — да търсиш и улавяш гледни точки, ъгли, перспективи, без да пречиш на молитвата на останалите. В момента, в който много си повярваш обаче, идва приземяването: дума или жест от духовник, мирянин или случаен човек — и веднага разбираш, че нещо си излязъл от пътя.
Смяташ ли, че фотографът трябва да познава православните традиции и ритуали, за да ги заснеме добре?
Технически погледнато, естетически издържани кадри могат да бъдат направени от хора, които просто умеят да снимат добре. Но за да имат снимките душа, да говорят, според мен е нужно да са направени от човек, който разбира и съпреживява това, което заснема.
Тук трудността идва от другаде: от добре познатата фотографска максима, че или участваш в нещото, или го снимаш — не и двете. Но пък кое ли е лесно в живота въобще?
Какво те впечатлява най-много визуално в православните храмове: архитектурата, светлината, иконите, хората, ритуалите или движението?
Православното изкуство е това, което ме е впечатлявало силно и дълбоко още от дете — много преди да се въцърковя и да започна да разбирам какво точно значи. Византийската иконопис, изумителното източно пение, архитектурата умеят да достигат до дълбините на душата и да ѝ говорят без посредници и декодиране.
Фотографски това, което ме привлича най-много — и което е почти неизпълнима задача — е улавянето на чувствата на участниците в богослуженията, духовници и миряни. Милостив е Господ; понякога дава да се получи.
Църквите могат да бъдат доста предизвикателна среда за фотографиране. Как работиш с ниската светлина, свещите, движението и постоянно променящите се условия?
Да, почти няма храм, в който светлината да не е смесена. Обикновено горят свещи, влиза слънчева светлина и са запалени няколко вида крушки: с нажежаема жичка, диодни и луминесцентни. И всичко това едновременно. В различните части на храма смесването им е различно. Не съществува настройка за такъв баланс на бялото.
Единственият вариант за справяне е да избереш място, където единият светлинен източник доминира, и да снимаш близки до теб неща. Ако снимаш репортажно или искаш да обхванеш повече от храма и хората, те чакат часове обработка, след която пак няма да си особено доволен.
А и не само осветлението е предизвикателство. Има утвар и свещници, които блестят; фонът е изключително бъбрив — хора, стенописи. Всичко това, събрано на много малко място. Има храмове, в които целият иконостас е позлатен и всичко заснето в източната част на кораба излиза жълто. Не минава и без любимите ни найлонови торбички… Но каквото е — такова.
Влизаш ли в една церемония с предварителна идея какво искаш да заснемеш, или предпочиташ да реагираш на случващото се в момента?
Зависи. Предварително планирам само ако снимам треба на мои близки — напр. венчание — или посещение на високопоставен гост в храма или на службата. Тогава се очакват няколко точно определени кадъра, ясно показващи събитието или присъствието — повече за спомен, по-скоро протоколни, отколкото художествени, но е важно да се обмислят предварително. Това обаче е рядкост.
Познавам храма и последованията; обикновено се оставям на службата да ме води и се ориентирам в движение.
Случвало ли ти се е да уловиш момент по време на церемония, който лично те е докоснал?
Разбира се. Но тези, най-затрогващите, обикновено не ги снимам. Преди няколко седмици на едно поклонение жената, която стоеше до мен на вечерното богослужение, беше толкова докосната, че се разплака; покаянието ѝ беше дълбоко. Това е кадър мечта: кораб на църква, на преден план млада жена — чернокоса, със сини очи и светла кожа, с покрита с хубава кърпа глава — плаче, а на заден план, на дефокус — свещеник, който чете молитва.
Не си и помислих да я снимам. Бръкнах си в джоба, подадох ѝ пакетче носни кърпички и толкова. Нещо ме спира в тези ситуации; не мога да вдигна фотоапарата. Чувствам се като някакъв воайор. Затова рядко ги снимам. Може би защото са дълбоко интимни — лично пространство, в което не бива да влизаш.
Има ли снимка, която си направил на църковно събитие и която смяташ за особено важна за твоето творчество? Защо?
Това, което дава Господ при мен да се получава най-добре, са снимките на деца в Църквата. Мисля, че това не е случайно — те са земните Му ангели: чисти и искрени. А може би резултатите са добри и защото често с тях сме на един акъл. Когато ти се доверят, резултатът е красноречив.
Освен славата Божия, Господ дава художествената красота да радва родителите и всички да са щастливи. А най-хубавото за фотографа е да види как някои от невръстните модели сами започват да улавят фотоапарата по време на службата.
