В ексклузивно интервю имах привилегията да навляза в творческия свят на Наталия Новачкова — визионерската фотографка зад завладяващата изложба „Безкрайната пиеса“. Показана в Регионалния исторически музей — София, проектът е сърдечно изследване на възрастни хора, които държат скъпите си детски играчки. Присъединете се, докато разглеждаме вдъхновението, предизвикателствата и дълбоките връзки, които тази изложба създаде с публиката.
Образите от проекта
Въпроси за проекта:
Аз: Бихте ли представили скорошната си изложба и споделили вдъхновението зад нея?
Наталия Новачкова: През юли 2023 г. бях поканена от Регионалния исторически музей — София да открия изложбата си „Безкрайната пиеса“. Тя включваше дванадесет фотографски портрета на възрастни хора, държащи детските си играчки. Изложбата беше резултат от проект, който започнах преди две години, като търсех герои в социалните мрежи. Проектът се превърна във вълнуващ процес на откриване, общуване и снимане с хора, които са запазили детските си играчки. Някои познавах отпреди, други срещнах заради проекта, а с посетители на изложбата, които срещнах на място, предстои да правим портрети.
Аз: Разкажете ни за процеса на куриране и организиране на изложбата. Кои бяха ключовите стъпки?
Наталия Новачкова: Една от най-трудните стъпки в организацията и цялостния вид на изложбата беше да не се спъна в „детското“ и в „шареното“. Желанието ми беше да гледам детството от днешна дистанция — без да го имитирам, без да демонстрирам детска преструвка.
Аз: Всеки проект носи свои предизвикателства. Бихте ли откроили някои от препятствията при подготовката на изложбата и как ги преодоляххте?
Наталия Новачкова: Още в самото начало на подготовката реших, че всеки портрет ще бъде в различна рамка — различна по размер, цвят и стил. Така исках да олицетворя немирството на детството, неговия цвят и безгрижие. С тази идея тръгнах на голямо приключение. Един месец търсих стари рамки — някои купих онлайн, някои от антикварни магазини, други заех от приятели. Реставрирах ги, пребоядисах ги. Беше напрегнат период. Това, че рамките трябваше да са различни, не означаваше, че мога да взема каквито и да е. Подредени заедно, трябваше да са в хармония. Беше трудно, но беше и удоволствие да видя идеите си реализирани. Друга трудност отново беше свързана с решението ми. Не исках стъкло върху рамките, за да има близост и топлина между зрителя и портрета. Това означаваше, че образът трябва да е закрепен в рамката много чисто и стабилно. Съдейки по реакциите на посетителите, мисля, че концепцията ми проработи доста добре.
Аз: Какво беше усещането да видите работата си изложена в галерия за първи път? Можете ли да опишете този момент?
Наталия Новачкова: Преди изложбата бях печатала портретите само, за да дам копие на снимания човек. Някои виждах само на екрана. В мига, в който се огледах в галерията с вече отпечатани и подредени образи — час-два преди откриването — имаше абсолютна тишина. Само аз и портретите. Гледаха ме от стените и сякаш казваха „Виждаш ли? Случва се. Ние сме истински.“
Аз: Какви бяха реакциите на публиката към изложбата? Имаше ли запомнящи се срещи или обратна връзка?
Наталия Новачкова: Очаквах и се надявах на интерес, но не очаквах да е толкова силен. Имаше много свободна енергия — едно от онези добри неща, които идват с детството. Гледах посетителите внимателно: как се променят израженията им пред портретите, как омекват лицата, как неизбежно се появява усмивка. Много споделяха спомени от детството и възникваше разговор между нас — лек и спонтанен. Детството ни гостуваше.
Аз: В ретроспекция — с коя страна на изложбата сте най-горда? Има ли елемент, който според вас наистина резонира с публиката?
Наталия Новачкова: Първо съм горда, че изобщо направих тази изложба. Не е ли огромна отговорност да искаш от зрителите тяхното време, концентрация, емоции? Трябва да им покажеш нещо смислено, да ги заинтригуваш, за да преживеят повече от просто гледане на картини по стените. Чувствам се добре, защото портретите предизвикаха взаимодействие между посетителите и мен. Много хора имаха какво да питат, да споделят, да разкажат, да препоръчат. За мен това означава, че съм докоснала душата им до някаква степен — че съм постигнала емпатия. А това не е малко.
Аз: За начинаещи фотографи, които искат да излагат работата си — какъв съвет бихте дали въз основа на опита си?
Наталия Новачкова: Направете го! Така както го мечтаете, както го усещате, в момент, който смятате за правилен, на място, което чувствате като свое. Ако имате нужда да изложите чувствата, емоциите, интересите си — направете го. И винаги помнете, че има и чувствата, емоциите и интересите на зрителя. Той е ваш съавтор и е добре да сте добър екип.
Аз: Какво първоначално ви вдъхнови да изберете темата или сюжета на изложбата?
Наталия Новачкова: Мисля, че в самата основа на този проект е интересът ми към противоречието. „Бяло–черно“, „високо–ниско“, „светло–тъмно“, „старо–ново“… Малко по-нагоре вероятно стои ежедневието ми — често напрегнато, шумно (буквално и преносно) — и желанието за мир и радост. Къде другаде могат да се намерят мир и радост, уют и безгрижие, ако не в детството?
Всеки от нас пази детството в сърцето — времето на любопитството и на света, откриван с широко отворени очи. Дори днес, когато живеем в тревожни, претоварени дни, детството често ни изненадва, появявайки се изневиделица и напомняйки за себе си. Веднъж срещнали го, разбираме, че никога не е си отишло — че неговата искреност, доброта и страст към изследването са били и винаги ще бъдат с нас.
Аз: Снимането на конкретни теми може да е предизвикателство. Какви трудности срещнахте при улавянето на този сюжет?
Наталия Новачкова: Имаше предизвикателства при снимането на портретите, но не бих ги нарекла трудности — по-скоро детайли, които трябваше да взема предвид. Всеки портрет от „Безкрайната пиеса“ е заснет при естествена светлина по улиците на София. Първо разговарях с човека, който ще бъде сниман, за него и за играчката (история, форма, размер, цвят), както и какво облекло ще избере. После започваше търсенето на фон. Понякога обикаляхх града сама, с идея какъв фон ми трябва. В други случаи заедно с героя тръгвахме на изследване на тайните на София. Често ползвахме врати, части от фасади, огради и т.н. Разбира се, имаше и важен детайл — трябваше да има подходяща естествена светлина. Имало е случаи, в които фонът е бил убийствено добър, но светлината убиваше всичко.
Аз: Какво послание или емоции се надявахте да предадете на публиката чрез изложбата?
Наталия Новачкова: Чрез изложбата и чрез този дългосрочен проект споделям идеята си, че играта никога не трябва да свършва. Има поговорка, че разликата между дете и възрастен е в размера на играчките им : ) Дори да сме възрастни, в сърцето завинаги остава мече, стар бинокъл или колело. И когато сме на път да изкачим планина или да натиснем спирачките, можем да ги повикаме на помощ.
Аз: Сред всички снимки в изложбата имате ли личен любимец? Ако да — можете ли да споделите историята или значението зад него?
Наталия Новачкова: Всеки от портретите е създаден със сърцебиене, с малко носталгия и с усмивка. Всеки от героите ми позволи да видя детето някъде в очите му. Позволиха ми да видя някаква уязвимост. Да — когато прегръщаха играчките си, бяха уязвими. Когато говореха за тях, имаше цяла гама от емоции. Тези портрети са повече от образи. Те са и чувство, споделяне, изповед. Не мога да имам любимец. Да кажем просто, че проектът „Безкрайната пиеса“ е любимият ми. Възхищавам се на хората, които застанаха пред камерата ми. Имат красива чувствителност и голяма смелост. Смятам ги за съавтори на този проект.
Аз: Що се отнася до обратната връзка — кои забележителни коментари или реакции получихте от посетителите?
Наталия Новачкова: В дните на изложбата често бях в галерията и разговарях с посетители. Имаше доста любопитни и вдъхновяващи хора. Спомням си, че в последния ден, когато вече сваляхх портретите, в галерията влязоха мъж и жена от Нидерландия. Разгледаха всеки портрет, обърнаха внимание на всеки текст и питаха за думи, които се нуждаеха от обяснение (като „ДетМаг“ например). Накрая споделиха, че тази изложба е едно от най-интересните неща, които са видели в София. Тези думи ме повдигнаха на сантиметър от земята и ме държаха така дълго време.
Обратната връзка
Въпроси за фотографията ѝ като цяло:
Аз: Кои са предпочитаните ви теми или сюжети във фотографията отвъд тази изложба?
Наталия Новачкова: Любимата ми тема е портретът и автопортретът. Екологичният / средовият портрет е предизвикателство, което следвам. Стремя се да развивам уменията си в тази посока. Това, разбира се, не означава, че не ме интересуват и други теми. Случва се да направя добри улични или пейзажни кадри, но истинското потапяне и страст усещам в портретната фотография.
Аз: Бихте ли разказали за техниката, която обикновено ползвате? Имате ли любима екипировка?
Наталия Новачкова: Макар че снимам предимно цифрово, имам страст към аналоговата фотография. Освен „сочните“ образи, харесвам бавността в нея — не винаги всичко е известно, съответно има очакване и изненада (приятна или неприятна — няма значение; за мен важното е процесът от избора на обект, през натискането на затвора, до крайния резултат). Спомням си случай, когато добрият ми стар Зорки-4 ми беше върнат от ремонт и в сервиза казаха, че са сложили филм в камерата. Започнах да снимам. След месец внимателно премисляне кога да натисна затвора и натискане с вълнение и надежда осъзнах, че филмът е в камерата, но това не означаваше, че е зареден. Това, което се опитвам да кажа, е, че след месец емоционално снимане нямах нито един кадър. Но имах впечатленията от местата, които бях посетила с цел да снимам, имах и емоциите и надеждите от натискането на затвора. Все още смятам този конкретен незареден филм за вълнуващо преживяване, добро снимане и добър урок.
Аз: Имате ли любими техники или инструменти за постпродукция, които редовно прилагате?
Наталия Новачкова: Харесва ми да добавям шум към образите. Винаги добавям.
Аз: Фотографията и социалните мрежи днес често вървят ръка за ръка. Какво мислите за ролята на социалните мрежи във фотографията?
Наталия Новачкова: Много се говори как социалните мрежи обезценяват фотографията и претоварват окото, но аз мисля, че ако зрителят се дисциплинира и избира как и какво да наблюдава, да филтрира, да пресява образите, които му се поднасят — тогава ще постигне визуален мир. Успявам да разделя кадрите в мрежите — някои за мен са просто документи на събития и нищо повече, към други гледам като към произведения на изкуството. Анализирам съдържанието им и ги виждам като източник на вдъхновение. Мисля, че социалните мрежи са предимство за фотографията. Без тях би ми било по-трудно да осъществявам проектите си. Героите за „Безкрайната пиеса“ бяха открити предимно чрез социалните мрежи. Отново чрез тях водя и дейността на малка фотогалерия, която се казва „От прозореца до огледалото“. Търсим и намираме автори предимно чрез мрежите.
Аз: Гледайки напред — какви са стремежите и мечтите ви за бъдещето като фотограф?
Наталия Новачкова: Гледайки напред, виждам спокойна жена с бели коси в къща с красива естествена светлина, прегърнала човек, когото обича, и смееща се с децата си. Телефонът звъни, тя вдига и някой казва, че няколко нейни фотографии са продадени на добра цена. Тя се усмихва.
За опита ѝ като жена фотограф:
Аз: Като жена фотограф срещали ли сте специфични предизвикателства в кариерата? Бихте ли споделили някои от тях?
Наталия Новачкова: Отдавна и днес също от жените се очаква да бъдат мултифункционални. Без значение дали жънат, или работят от девет до пет в офис, или са на свободна практика — очаква се да съчетават страстите си с мислене, грижа, разбиране и предвиждане на стотици други въпроси. Мисля, че има огромна пропаст между това, което жените искат да правят, върху какво искат да се фокусират, какви искат да бъдат — и това, което се очаква от тях.
Опитвам се да реша въпроса с времето и организацията. Освен фотографията имам ежедневни задължения, деца, семейство, социален кръг. Почти невъзможно е спонтанно да хвана камерата и веднага да хукна след някаква интересна ситуация, без да мисля за нищо друго. Дори да е спонтанно, трябва да е в момент, подходящ за спонтанност.
Друго предизвикателство, което се опитвам да преодолея, е срамежливостта. Трудно ми е да заговоря непознат на улицата, когото искам да снимам, и често пропускам наистина интересни хора. Но с времето и практиката става по-лесно. В крайна сметка най-лошото, което може да се случи, е някой да ме отбие. Нищо друго.
Заключение:
Като фотограф Наталия Новачкова е изключително горда от чувството, въплътено в „Безкрайната пиеса“. Това визуално пътешествие ни връща към простотата и чудото на детството и препотвърждава вечната връзка с миналото ни. Топлите взаимодействия и споделените истории с публиката показват силата на фотографията да създава дълбоки връзки. Чрез това интервю Наталия подчертава, че фотографията — дори в дигиталната ни епоха — остава безвременно изкуство, което докосва сърцата и буди носталгия.
